Искаме най-хубавото за себе си, но все отлагаме действията за постигане на целта. Имаме изключителен потенциал, но живеем по правилата на другите. И накрая една история за белезите в душата.

Повечето хора са привикнали да се сдържат, да се съобразяват непрекъснато с това какво биха казали другите. По този начин се постигат само две неща:

1. Живеят в някаква привидна зона на комфорт, чийто потенциал твърде бързо се изчерпа и човек неусетно деградира;

2. Не разкриват, не поощряват и не дават никакъв шанс на собствените си таланти. Затова и животът им става еднообразен, сив, скучен, дори когато наглед е наситен с приятни изживявания. В един момент и те бързо омръзват, поради което се търсят все нови и нови дразнители.

И така бавно-бавно човек свиква да живее само по правилата на другите, без да прилага особени усилия или пък разчита предимно на „късмет“ и на външни стимули.

Така сме устроени, че ни е по-лесно да разчитаме предимно на собствения ни опит. По този начин се ориентираме по-добре и се чувстваме по-сигурно в какви води „плуваме“. Ако трябва нещо да направим, гледаме да го нагодим към начина и подхода, който вече сме прилагали. Всъщност винаги можем да ползваме ориентири от миналия си опит, но не винаги можем да синхронизираме новата житейска ситуация с него.

По-трудно се съгласяваме да търсим нови пътища – заради уклона към леснотия, а и заради страха от неизвестността. Не смеем да си дадем пълномощията на индивид, който може сам да решава и управлява съдбата си. Не го ли направим, в същината си се превръщаме в обекти на изпълнение на чужда воля, пресътворяваме идеите на други хора, вписваме с техните планове.

От друга страна е налице и другата ситуация. Какво става, когато не се синхронизираме с хората, които ценим?

Почти винаги си въобразяваме, че имаме адекватна оценка за мислите и поведението на другите. Но доста често не е така. Това, което ние разбираме като смисъл и съдържание на определени думи, жестове и ситуации – в интерпретацията на другите може да е съвсем, съвсем различно. Отношенията ни с даден човек не вървят например. Чувстваме се разочаровани от него. Имаме някакви изисквания към него, които той не спазва или не се вписва в контекста им. Сърдим се, цупим се, разваляме си контактите.

Какво всъщност се е случило?

Чувстваме се разочаровани не толкова от човека, колкото от това, че той, като че ли, не се вписва в правилата, които самите ние сме си поставили. Даже човекът до нас може и въобще да не ги знае. Въобще конфликтите в голямата си част са излишни. Те са продукт на обсебилата ни мания да сме най-значими, фаворити в отношенията и в по-малка степен да допускаме алтернативното. Пълноценното общуване изисква не предполагане, а взаимно изясняване и приемане на правила за общо спазване. Много е просто, но не се спазва. Оттам и недоразуменията.

Не е ли по-добре, ако възникне някаква колизия, да се запитаме: „Кое всъщност ми е действително важно? Човекът или моя възглед как трябва да изглежда или се държи той?“ В никакъв случай да не очакваме хората да живеят според нашите правила, ако самите ние не сме готови да го правим според техните.

Не сте ли се улавяли, че понякога искаме нещо ново да направим с живота си, но все го отлагаме? Намираме си постоянни основания-оправдания.

Поставете си цел. Идва моментът за конкретни действия, но нищо не предприемате. Днес ще си поспя, уморих се нещо. Във вторник вали проливен дъжд, въобще не ви си излиза на улицата. В сряда пак не се придвижвате с някакво действие, защото имате гости и те са ви най-важни. В четвъртък по телевизията върви любимия ви сериал, не може да го пренебрегнете….и т.н. и т.н.

Предлагам ви всеки път като си намерите някакво основание, за да не свършите онова, което би ви придвижило към целта, да си го запишете на листче и да го поставите в кутия. Когато мине време, и например вашето дете ви запита: «Мамо /татко, защо живеем в това тясно жилище или пък защо колата ни е толкова вехта?» Тогава отворете кутията с всички честно написани бележчици и ги дайте вашия потомък да ги прочете. Всичките «основания» за един нереализиран живот или неизползван жизнен потенциал. Ако не друго, поне на него може да му дойде акъл в главата!!

Така, като почнем по някакъв подходящ начин да опредметяваме или бележим всички наши заблуди и оправдания, ще можем да придобием по-ясна представа с какъв темп се движим и какво толкова ви възпира от промяната. Естествено, ако сме честни пред себе си и имаме силата да го направим.

Накрая ще ви разкажа още една показателна история.

В едно семейство живеело много темпераментно и буйно момче. Действията му били винаги непредсказуеми и това внасяло раздразнение у другите. Бащата веднъж го извикал и му подал торбичка с гвоздеи. Поръчал му: всеки път момчето като не може да си сдържи гнева или реакцията, да забие по един пирон. Първия ден на стълба имало 37 забити пирона. Постепенно момчето започвало да си сдържа гнева и бурните реакции намалявали. През идната седмица пироните понамалели. Подрастващият немирник лека-полека разбирал, че май е нужно да си контролира гнева. Дошъл и моментът, в който в един ден той не забил нито един пирон. Това означавало, че нито веднъж не е загубил самообладание.

Бащата видял постижението и му казал. Всеки път като му се удаде да сдържи непремерена реакция, да изважда по един пирон от стълба. Не минало много време и момчето съобщило на родителя си, че в стълба не е останал нито един забит от него пирон.

Бащата  взел ръката на сина си и го довел до стълба. „Да, ти много добре се справи! Но виж тук колко следи има от твоите пирони. Тоя стълб вече никога няма да е същия като преди. Също и както у човека. Когато му кажеш нещо оскърбително, у него остава също такъв белег, както и тези дупки. И  няма значение колко пъти след това ще се извиниш, белегът ще остане.“  Словесният белег е също така болезнен, както и физическият. Истински приятели няма много в живота ни. Те са в състояние да ни разведрят, когато ни е гадно на душата, те могат да ни помогнат в трудна минута. Истинските приятели те слушат и са готови да отворят сърцето си. Затова и е много важно да ценим приятелството, близостта с истинските хора в живота ни и да внимаваме с белезите, които можем волно или неволно да оставим в душите им.

Бранимир Тасков, # Сътвори сам живота си!